Как да прекратим омагьосания кръг на нараняващите взаимоотношения?
Адаптация от публикацията на Джорджи Бонд от rebellesociety.com
Мислех, че съм ти дала прошка, само че се заблуждавах. Така че ти продължи да се появяваш в живота ми още веднъж и още веднъж, до момента в който най-сетне не научих какво в действителност значи амнистия. Защото прошката несъмнено не е това, което са ни учили.
През годините идваше под доста и разнообразни лица и всички те бяха грозни и изкривени от яд, гняв и ненавист. Идваше посредством доста тела – остарели и млади, мъжки и женски. Идваше в живота ми под безчет разнообразни ликове, само че всякога те разпознавах. Ти си тиранинът, насилникът, манипулаторът, нарцисистът.
Ти си този, който се предполагаше, че ще ме обича и защитава; този, който трябваше да ме направлява и учи; този, на който поверих сърцето си. Ролите, които игра в моя живот, бяха доста и разнообразни, само че всички си приличаха по едно – ти постоянно беше този, на който трябваше да простя.
Когато бях дете, острите ти думи предизвикваха лавина от болежка вътре в мен и заглушаваха мъдростта ми, задушавайки ме от тъга, боязън и възмущение. Когато ме нападаше, аз бягах от теб, след което се разпадах на късчета в тишината и от самото начало се усещах твоя жертва.
Моята сладка, нежна и подчиняваща се природа беше магнетично привлекателна за теб и животът продължи да те изпраща на пътя ми още веднъж и още веднъж, като че ли с цел да ми изпрати обръщение – да ми покаже урок, който трябваше да науча.
Знаех, че прошката ще ми помогне, тъй като вкопчването в болката ме караше само да пострадвам. Но това знаене не ми оказа помощ. Нито те спря да се връщаш в живота ми.
Навярно имах потребност от по-силно обръщение, по-болезнен удар в сърцето, с цел да се събудя за себе си. Защото ти се появи още веднъж и то по допустимо най-болезнения метод – под формата на моята сродна душа – тъкмо оня, който можеше да ме нарани най-вече. И ти си изигра ролята извънредно добре – студено и безмилостно раздра душата ми, а мен натроши на мънички късчета, до момента в който от мен не остана нищичко.
Но аз съм признателна. Защото в този момент виждам, че този жесток акт на експанзия е бил необходим, с цел да мога аз да се науча в действителност да прощавам. Защото научих, че същинската амнистия е нещо над, оттатък и отвън всичко, което в миналото съм си представяла.
Когато риташе, удряше и разкъсваше цялото ми чувство за себе си, когато болката и страданието ми бяха толкоз големи, че да бъда себе си беше отвратително, нямах различен избор с изключение на да изоставя жалката си история на жертва и да погледна по-дълбоко в себе си.
Изследвах всяко кътче от разнищената си душа и видях егото, страховете и главните вярвания по какъв начин аз съм недостойна и не заслужавам да бъда обичана. И най-сетне прозрях, че не ти си бил този, който ме кара да пострадвам. Никога не си бил ти. Винаги съм била аз и само аз.
Егото ми разказваше толкоз доста погрешни истории за мен самата – че съм недостойна, не задоволително добра… Че нуждая се от повече обич извън, тъй като вътре обич няма… Че аз съм скъпа само в случай че ме обича някой различен. Аз сама сътворих всички тези отровни истории и те бяха същинският източник на цялата моя болежка.
И когато осъзнах това, разбрах, че има разлика сред егоистичната амнистия и същинската амнистия. Толкова доста пъти съм ти прощавала, само че това в действителност беше единствено заблуда. В реалност, моето его просто си променяше мнението за теб – сменяше ти етикета от неподобаващ за моята амнистия на заслужен за моята амнистия. Бях избрала да присъждам, прощавам и да те одобрявам, само че условно – единствено до момента в който се държиш по-добре с мен.
А с тази егоистична амнистия се отказвах от личната си мощ, тъй като моите усеща към мен самата зависеха от това по какъв начин ти се отнасяш с мен. Затова идващия път, когато се отнасяше зле с мен, аз още веднъж изпадах в болката и страданието.
Така играех личната си игра, а участвах и с теб в твоята. Но когато прозрях каква е тази игра, тя загуби своята притегателна мощ – към този момент нямам потребност от нея, нямам потребност да съм жертва.
И не щеш ли пристигна време да спра да ти прощавам… с егото си.
Когато унищожи живота ми и замъгли светлината вътре в мен, нямах различен избор с изключение на да се изправя пред себе си. След което трябваше да се изправя и пред теб и когато направих това, разбрах, че същинската амнистия идва от цялостното приемане. И не щеш ли одобрявам всичко в теб абсолютно.
Вече не те осъждам като добър или неприятен. Вече не ти поставям каквито и да било етикети. Приемам твоята целокупност, даже частите, които моето его не утвърждава. Нямам потребност ти да се променяш, с цел да печелиш утвърждението и приемането на моето его.
И приемайки те напълно, аз към този момент не изпитвам потребността да се пробвам да управлявам метода, по който се отнасяш с мен. Вече нямам потребност да спечелвам твоята обич или твоето утвърждение. Моето чувство за себе си към този момент не зависи от теб. А това ми носи вътрешен мир и същинска независимост.
И с цел да бъдем наясно, не съм се трансформирала в пасивна бърсалка за твоето принуждение. Не, аз мога да слагам граници, да показвам своите потребности и да ходя по пътя, който храни душата ми. Но това се случва само когато приема и себе си напълно.
Така че същинската амнистия идва и когато приема себе си напълно, а това се случва само посредством откровено проучване на себе си – когато погледна оттатък своето его, когато се свържа с тишината вътре в мен и приема тези неизлекувани елементи от себе си, които ти толкоз постоянно извикваше на повърхността.
Сега разбирам, в този момент виждам, в този момент съм съзнателна… Мога да виждам в душата си, да встъпвам все по-дълбоко и по-дълбоко, до момента в който не се докосна до корена на болката си – забелязах, че когато упражняваше принуждение над мен, то постоянно извикваше една и съща реакция.
Без значение дали ти беше мой родител, ухажор, другар или колега… Дали пострадването беше огромно или малко, това нямаше значение. Моята реакция постоянно беше същата – изпитвах болежка. А под нея усещах липса на надзор. А под тази липса на надзор, се усещах доста уплашена. Под тази боязън, се усещах недостойна. Под тази недостойност, аз се усещах, че не заслужавам обич.
Мислех си, че би трябвало да простя на теб, само че в действителност трябваше да простя на частите от себе си, които ме караха да се усещам недостойна. Сега поех отговорност за своите усеща. Така че към този момент не планирам върху теб от позицията на жертва. И забелязах, че към този момент не съм по този начин магнетично привлечена към теб. И наподобява, че ти най-сетне напускаш живота ми.
Но преди да си кажем сбогом, желая да ти благодаря – и то с цялото си сърце, че пристигна в живота ми толкоз доста пъти, по толкоз доста разнообразни способи, изразени посредством всички тези имена и лица.
Благодаря ти, че ме научи, че безусловното приемане носи същинска амнистия и независимост. И че коренът на цялото това страдалчество в действителност се крие в мен.
